За какво, изобщо, живея?

Животът ми е много трагичен. Просто душата ме боли.Имам нужда просто да споделя това което ми тежи, защото ако не го изкажа някакси, просто ще се побъркам!
Младо момче съм на 23 години, живея във Варненски окръг.Животът ми е много гаден и трагичен още от самото ми появяване на този жесток и мрачен свят.
Родителите ми са разведени, преди години баща ми (понеже е пълен идиот) и ме пребиваше ей така жестоко и без никаква причина, понеже той е човек който иска, всичко да става както той каже.. има някакви странни разбирания за всичко. И така налагаше насилие над мен, посягаше и на майка ми, всичко беше някакъв ад просто. След години оставане и прибиране, най-сетне преди 3-4 години майка ми се реши да го остави и се разведе с него. Но проблемите не спират до тук. През годините докато аз растях бях някакъв много плашлив и затворен, адски депресиран човек, в училище нямах нито един приятел. Момичетата не ме поглеждаха, всеки ме унижаваше и мачкаше, а бях ученолюбиво момче, учех, не бях отличник но получавах сравнително хубави оценки. Та така прибирах се в къщи като пребит, чувствах се премазан, тръшках се като безжизнен на леглото и се питах "защо господи боже аз живея?"

Животът ми е много трагичен. Просто душата ме боли.Имам нужда просто да споделя това което ми тежи, защото ако не го изкажа някакси, просто ще се побъркам!Младо момче съм на 23 години, живея във Варненски окръг.Животът ми е много гаден и трагичен още от самото ми появяване на този жесток и мрачен свят.Родителите ми са разведени, преди години баща ми (понеже е пълен идиот) и ме пребиваше ей така жестоко и без никаква причина, понеже той е човек който иска, всичко да става както той каже.. има някакви странни разбирания за всичко. И така налагаше насилие над мен, посягаше и на майка ми, всичко беше някакъв ад просто. След години оставане и прибиране, най-сетне преди 3-4 години майка ми се реши да го остави и се разведе с него. Но проблемите не спират до тук. През годините докато аз растях бях някакъв много плашлив и затворен, адски депресиран човек, в училище нямах нито един приятел. Момичетата не ме поглеждаха, всеки ме унижаваше и мачкаше, а бях ученолюбиво момче, учех, не бях отличник но получавах сравнително хубави оценки. Та така прибирах се в къщи като пребит, чувствах се премазан, тръшках се като безжизнен на леглото и се питах "защо господи боже аз живея?"
Отделно понеже майка ми има един брат (тоест мой вуйчо), и през всичките тея години той пиянстваше и правеше скандали в къщи.. какво ли не е ставало..
Имам и по малък брат, той израстна особено разлигавен понеже нашите винаги са го величали, никой не питаше аз как съм, а винаги питаха той как е, купуваха му всичко.. Така той израстна едно типично разлигавено хлапе което свикна всичко да му се сервира на готово, и само него всеки да слуша.. Поведението му е на типичен изпаднал човек, само се хили като откачен, постоянно е залепен за майка ми и ръси простотия след простотия.. Така всичко беше някакъв ад (меко казано) . Нито в къщи намирах спокойствие нито навън.
Отделно ме мъчеше ужасното чувство на самота.. гледах как другите имат гаджета, имат всичко, а когато аз вървях по улиците всеки ме гледаше странно и всеки се опитваше да ме смачка... Всеки се кефеше от това че ме боли.
От всичките тези изпитания на които животът ме подложи, ми се разби нервната система.. започнах да сънувам кошмари нощем.. започнах да чувствам психическо и физическо изтощение.. и се запъхтявах дори като се движа, и като стоя..
Бях 6-ти клас когато се наложи да ме оперират и от тази операция ми казаха че има вероятност (макар и минимална) никога да не мога да имам деца.. което разбира се ме потресе.
И така до ден днешен животът ми мина ей така в мъка, скръб, болка и самоунищожение.
Между другото, винаги съм бил неконтактен, стеснителен, някак дръпнат от другите, дори не знам какво е да прегърнеш момиче и какво изобщо мога да кажа на едно момиче..
Не знам как да общувам с един човек, мислите скапват една след друга съзнанието ми.
Преди около 2 години някъде, майка ми си хвана друг мъж, окей той е добър може да се каже, но и покрай него всичко е объркано и не е особено стабилен.
И така общо взето животът ми е някакъв ад.
Постоянно ми се плаче, постоянно ми е лошо и не се чувствам добре. Стоя до ранна утрин на компютъра, лягам си рано сутрин.. после се събуждам и като безжизнен сядам пак пред компа, и започвам поне виртуална утеха да търся. Всичко е толкова жестоко, толкова празно, толкова нереално.. болката и безсилието ме премазват.
Мечтата ми е единствено да заживея като нормален човек. Да живея в спокойствие. Да намера смисълът за който да се хвана за да живея. Да изпитам и аз това което другите младежи изпитват.. Но знам че май с мечтите ще си остана. Има много хора които ме мразят, които са си втълпили че са богове едва ли не и винаги когато ме видят ми създават проблеми.. не мога да живея спокойно, нито в нас нито извън нас. Просто самата среда тук, за мен е ужасна и все по скапваща.
Отделно съм страшно слаб, на 23 години а съм едва 55 килограма...
Вече загубих всякаква надежда да бъда някога щастлив и да изляза от тази яма която ме е затиснала и не ще да ме пусне, изсмуквайки последните ми сили и душевност , мъката ме убива.
Не мога и работа да си намеря, понеже се здухвам тотално, щом попадна сред хора, а и с това безсилие за никъде не съм.
Много ми е тежко, крайно ми е тежко, че животът ми е толкова ужасен.. че семейството ми е такова идиотско.. че живея в толкова тежки и ужасни времена където всеки гледа да мачка, да насилва, където си човек сред стадо обезумели вълци. Не зная изобщо някога ще се намери ли момиче което да обича такъв умиращ и чезнещ индивид като мене. Просто съм жалък знам, и може би такъв ще ме нарече всеки, да осъзнавам че съм такъв но какво по дяволите да се направи, след като не ние хората си определяме орисията, а самата съдба на едни дава а на други прекалено много взема. Едни, които не заслужават да живеят, точно те си изживяват достойно младините и животът, а други които се молят за мъничко любов и щастие, за частичка спокойствие, точно те умират невидели нищо друго освен мрак и тъга от този жалък живот.
Е, това съм аз, вечно неразбраният, съсипаният, озлобеният и безкрайно страдащ и умиращ човек.

Този който вече не вижда път пред себе си. Този който иска много малко от живота, но дори това не получава.
Освен останалите проблеми, и всички фобии които имам, проблемът е включително и паричен. Семейството ни винаги е живеело на прага на бедността. С една пенсия от 100 и няколко лева които взима баба ми, и с някакви няма и 200 лева които взимаше майка ми докато работеше. По цял месец сме живеели на вересии, после всички пари се дават за да запълним вересиите по магазините и така. Имало е дни в които съм се принуждавал, и с последни сили съм ходил да копая градини, за да изкарам поне някакви си 10-15 лева за деня. Връщал съм се смазан, понеже както казах физическите ми възможности не са никак големи. Може би съм твърде черноглед, но няма как да е другояче предвид всички факти които описах. Животът ми винаги е бил ужасен, и с всеки изминал ден пропадам сякаш в бездната, и всичко губи своето значение. А какво искам?! Вече три години пиша статии по сайтове, по вестници и къде ли не, с утехата да се намери поне един човек, който да ми подаде ръка, поне за началото просто да ме измъкне от тук, за да мога с времето да си стъпя на краката и да заживея някакъв що годе нормален човешки живот, ако изобщо това е възможно. Но няма такъв човек, така и не намирам своят спасител който да ми подаде ръка, за да изляза от тресавището в което сякаш вече затъвам напълно. Благодаря ви за отделеното време, имах нужда да се обърна към вас, с един последен зов за помощ!